Истинската причина за войните и убийствата в Африка

Жан-Пол Пугала е камерунски писател и публицист. Дипломира се в Университета на Перуджа – Италия. Директор на института за геополитически изследвания и професор по социология и геополитика в Дипломатическата школа – Женева.
* * *
Либия на Кадафи беше тази, която осъществи в Африка първата технологична революция на нашето съвремие – свързването на целия континент с телефония, телевизия, радиоразпръскване и други авангардни технологии като телемедицина и дистанционно образование. И благодарение на радиомостът WMAX беше осъществено нискоструващо свързване по целия континент, включително селските райони.
Всичко започна през 1992 година, когато 45 африкански нации основаха RA – Регионалната африканска организация за спътникова комуникация, с цел континета да има свой спътник и достъпни цени за свръзка. Това беше време когато цените на телефоните до Африка и вътре в континента бяха най-високите в света. Тъй като Европа прибираше годишна такса от 500 милиона долара за ползване на нейните спътници от типа „Интелсат“, включително и за телефонните връзки вътре в страните.
Пускането на спътник щеше да струва еднократно 400 милиона долара и щеше да отпадне нуждата от ежегодно плащане на 500 млн. такса. Кой банкер не би финансирал такъв проект? Но въпросът стоеше другояче: как така робите, които искат да се освободят от експлоатацията на своя господар, ще искат пари за това освобождение от същия този господар?
По тази причина Световната банка, МВФ, САЩ и Европа в продължение на 14 години протакаха въпроса с празни обещания.
Муамар Кадафи сложи край на унизителните молби пред големите финансови клечки на Запада и техните непосилни лихви. Той сложи на масата 300 милиона долара. Африканската банка за развитие прибави още 50 милиона, а Западно-африканскатата банка – още 27 милиона. И така Африка получи своя първи комуникационен спътник – на 26 декември 2007 година.
Малко след това Русия и Китай последваха примера, споделиха свои технологии и помогнаха да се изстреля втория африкански спътник през 2010 година – за ЮАР, Нигерия, Ангола и Алжир. Планира се и трети, който ще бъде изстрелян през 2020-та. Той се комплектова в Алжир, ще бъде с по високо качество от съществуващите и ще струва 10 пъти по-малко.
Африканския валутен фонд, Централна банка на Африка и Африканска инвестиционна банка
Тридесетте милиарда долара, който мистър Обама замрази в САЩ принадлежат на Либийската централна банка и бяха приготвени като либийски принос към трите ключови проекта при формирането на Африканската федерация. Иде реч за Африканската инвестиционна банка в Сирт, за паричния фонд базиран в камерунския Яунде с капитал от 42 милиарда долара и за Африканската централна банка с бъдещо седалище в Абуджа, Нигерия, която планираше да пусне панафриканска валута. С което щеше да се сложи край на т.н. „африкански франк“ с който Франция вече 50 години контролира редица централни и западноафрикански държави. Ето я причината, поради която френското правителство така се е разгневило на Кадафи.
Африканският валутен фонд спокойно би могъл да замени МВФ, чрез който САЩ, само срещу 25 милиарда долара всеки момент могат да поставят на колене целия континент и да го подтикнат към съмнителни приватизации на национални ресурси в полза на частните монополи.
По тази причина на 16-17 декември 2010 г. /на срещата с ЕС в Брюксел/ африканските представители еднозначно отхвърлиха участието на западни страни в Африканския валутен фонд, запазвайки го само за собствените си държави.
Става все по очевидно, че след Либия западната коалиция ще се насочи към Алжир. Тази страна притежава не само огромни енергийни ресурси, но и фонд от 150 милиарда долара налични средства. Това възбужда твърде силно държавите, които сега бомбардират Либия, тъй като те имат една обща черта – всичките са в състояние на банкрут. Само дълговете на САЩ са 14 трилиона, Франция, Англия и Италия дължат по два трилиона всяка поотделно. Докато общия публичен дълг на 46-те африкански държави е по-малко от 400 милиарда долара.
Чрез инспирирането на войните в Африка западът се стреми да оживи своите депресивни икономики. Но това само ще задълбочи техния упадък, който започна още през 1884 година със скандалната Берлинска конференция, когато колониалните държави си поделиха Африка.
Още през 1865 г. подкрепяйки освобождението на робите в САЩ от президента Линкълн, американския икономист Адам Смит предсказа:
„Икономиката на всяка страна, която разчита на робството на чернокожите, сама подготвя пътя си към ада, в деня когато тези страни се събудят“.
Регионалното единство като препятствие по пътя към създаването на Съединените Африкански Щати
На идеята за нови Съединени щати, която беше близка на Африканския съюз под ръководството на Кадафи, ЕС се опита да противодейства чрез създаването на Средиземноморския съюз. Но безуспешно. Те искаха да отделят Северна Африка от останалата част на континента, ползвайки старото расистко клише от 18-19 век, което казва, че арабите са по-цивилизовани от останалите африканци.
Този план се провали благодарение на Кадафи, който усети каква е играта, след като на учредителното събрание бяха поканени само „джобните“ африкански лидери, а Африканския съюз въобще не беше уведомен за мероприятието. Затова пък там се изсипаха вкупом всичките 27 страни-членки на ЕС.
Така или иначе, Средиземноморският съюз не успя да накърни единството на Африканския, въпреки че негов официален патрон беше Саркози в качеството му на президент, а Мубарак стана вице-президент. В наши дни министъра на външните работи на Франция Ален Жюпе се опитва да възроди тази идея, вярвайки, че Кадафи ще падне.
Някои африкански лидери не разбират, че докато ЕС финансира Африканския съюз не може и дума да става за каквато и да било независимост. Именно заради това ЕС поддържат регионалните обединения в Африка. Очевидно е, че опонентите на идеята за Африканска федерация от Западно-Африканското икономическо сътрудничество /ECOWAS / получават лъвския пай от европейските субсидии и неслучайно имат представителство в Брюксел. По същата причина ЕС се опитва да омотае африканците, продуцирайки рояци обединения от типаESA, UDEAC, SADC и „Великия Магреб“, който не се състоя заради прозорливостта на Кадафи.
Кадафи – африканецът, който изчисти континента от апартейда
За повечето африканци Кадафи е великодушен човек и хуманист, безкористен подръжник на борбата с апартейда в Южна Африка. Ако той беше егоист, не би рискувал, за кой ли път, да пресече пътя на Запада, финансирайки Африканския национален конгрес и оказвайки му военна помощ. По тази причина още като излезе от затвора след 27 годишна присъда, Нелсън Мандела отиде на посещение в Либия през октомври 1997 г., в нарушение на санкциите на ООН. По онова време вече 5 години самолет нямаше право да кацне в Либия. Мандела бе трябвало да кацне в Тунис и оттам да пътува с кола 8 часа през пустинята до Триполи.
Мандела не се наведе и пред Бил Клинтън, който нарече неговото посещение в Либия „неприемливо“.
„Нито една държава не може да обявява себе си за световен полицай – каза той. – Нито една страна не може да казва на друга какво трябва да прави“.
После добави:
„Вчерашните приятели на нашите врагове днес имат наглостта да ме съветват да не отивам при нашия стар приятел Кадафи, за да забравим нашите стари приятели“.
По онова време Западът все още считаше южноафриканските расисти за свои хора, които се нуждаят от защита. Конгресът на САЩ гласува да се извади Мандела и АНК от техния „черен списък“ чак на 2 юли 2008 г. и не защото бяха проумели глупостта на този списък, а за да отбележат 90 годишния юбилей на Мандела.
И ако са искрени, когато кръщават улици на Нелсън Мандела в САЩ, защо водят война против човека, който най-силно го поддържаше и му помогна да победи?
***
Какви трябва да бъдат уроците за Африка?
След като 500 години сме живели при корена на неравенството между нас и Запада, повече от ясно е, че не можем да имаме еднакви понятия за това кое е добро и кое – лошо. Не е ли жалко, че три членки на „черната Африка“ – Нигерия, Габон и ЮАР – подкрепиха резолюция № 1973, която прикрива новите колониални завоевания под маската за „спасение на хората“? Нима това не поощрява расистките възгледи от 18 век в Европа, че Северна Африка – това е отделна част, по-развита, цивилизована и културна? Създава се впечатление, че Тунис, Алжир, Либия, Египет – това не е Африка. Целта е прозрачна – да се изолира Африка на юг от Сахара, за да бъде по-лесно контролирана. При все че Алжир с 16 млрд., а Либия с 10 млрд. долара осигуряват 62% от 42 милиардния капитал на Африканския валутен фонд. Най-населената страна на „черна Африка“ Нигерия и ЮАР са далеч назад с по 3 млрд.
За първи път в историята на ООН е обявена война без какъвто и да е опит за мирно регулиране на ситуацията. Нима Африка вече не е част от тази организация?
ЮАР и Нигерия се готвят да гласуват утвърдително по всякакви предложения, само и само да получат места в Съвета за сигурност на ООН. Струва си да припомним на техните лидери, че Франция не може да им гарантира нищо. Иначе Митеран би помогнал на Германия при Хелмут Кол за същото.
Но не си струва да слагаме на дневен ред реформи в ООН. Единствения приемлив модел е китайския начин. Всички 50 африкански страни да излязат от ООН и да не се връщат там, докато не бъдат удовлетворени исканията им – единно представителство на Африканската федерация. За бедните и слабите, каквито сме ние, това е единствения достъпен и ненасилствен метод. Ние просто сме длъжни да излезем от ООН, тъй като по силата на своите структури и йерархия тази организация е ориентирана към интересите на най-силните.
Ние сме длъжни да излезем от ООН за да „регистрираме“, че отхвърляме угнетяването на по-слабите. Те може да продължават, но ние повече няма да бъдем част от това и няма да се съгласяваме с неща, за които даже не ни питат. Но ако продължаваме просто да изказваме мнения против военните действия, както направихме на 19 март в Нуакшот, те просто ще ни игнорират и бомбите ще продължат да се сипят над африканците.
Днешните събития напомнят това, което се случи с Китай някога. Сега ще започнат да признават правителства като това на Уатара в Кот дИвуар и въстанически правителства в Либия, точно както някога така наречената „международна общност“ в края на Втората световна война призна Тайван за единствен законен представител на китайския народ, игнорирайки огромния Китай на Мао. Трябваше да минат 26 години преди ООН да приеме резолюция №2758 от 1971 година. Струва си всеки африканец да прочете тази резолюция, която сложи край на едно човешко безумие. Китай беше признат и то при условията поставени от него – Китай отказа да влезе в ООН, без да има право на вето. При това мина цяла година преди техния министър на външните работи да се обърне с писмо към Генералния секретар на ООН, но не за да сипе благодарности, не дори да се съгласи на членство, а за да изиска подобаващо уважение към достойнството на Китай.
На какво може да се надява Африка от ООН, ако нямаме твърда позиция? Ние видяхме как бюрократите на ООН подмениха конституцията на Кот дИвуар със самите себе си. Да си мислим, че постъпвайки в тази организация като роби, ще бъдем поканени да похапнем от господарските блюда, които после ние трябва да мием – това даже не е смешно, а тъпо.
Ако Африканският съюз признае, в угода на външните си господари, победата на изборите в Кот дИвуар на Уатара, въпреки съобщенията на собствените си наблюдатели – как можем да очакваме някой да ни уважава? Когато южноафриканския президент Зума говори, че Уатара е изгубил изборите, а после казва точно обратното при визитата си в Париж – как да вярваме на такива лидери, които би трябвало да представляват един милиард африканци?
Силата и истинската свобода ще дойде в Африка само ако тя предприеме премислени стъпки и претегли внимателно техните последствия. Достойнството и уважението си имат цена. Но готови ли сме да я платим? Ако не – то нашето място е в кухните и тоалетните, където ще осигуряваме комфортния живот на други.